3. Новото хилядолетие
3.1. Годините до присъединяването на България към ЕС
В началото на новото хилядолетие и 7 години след приемане на Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП), преводачите на всички видове превод – писмен и устен – най-сетне успяха да се сдобият с документ, подписан от доц. Емил Лозев, тогавашен директор на дирекция „Авторско право” в Министерство на културата и един от авторите на закона. Този закон удостоверява, че трудът на преводача представлява творчески авторски труд, защитен както от българското право, така и от международните договорености на страната. В БЕРНСКАТА КОНВЕНЦИЯ, на която стъпва българският ЗАПСП, НЕхудожественият превод се нарича литературен, а преводът на официални документи е отделен в самостоятелна алинея. Този международен правен документ, заедно със ЗАПСП, е основополагащ за професията на преводача, за неговите икономически и договорни права. (Текстът на Бернската конвенция, както и други материали, свързани с авторските и икономическите права на преводачите, можете да намерите в новия блог под название prevodcopyright2012.blog.bg).
Въпросният документ бе осигурен официално на Асоциацията на преводачите от дирекция „Авторско право” по искане на АП. Той бе необходим на професионалните преводачи, за да започнат да приучват ползвателите, възлагащи извършването на преводи, да подписват с преводачите договори за отстъпване на авторското право, както и да обучават данъчните власти да признават нормативно присъщите разходи за творчески труд.
Тук трябва да уточним обаче, че преводаческите агенции не са ползватели на превод. Ползвател е само лицето, за нуждите на което се извършва самият превод. Ползвателят често съвпада с автора на изходния текст или с държателя на авторските му права. Преводаческите агенции са или посредници, или работодатели на наети от тях щатни преводачи въз основа на трудов договор, които имат авторско право върху възлаганите им за превод текстове. Собствениците на малки преводачески агенции са едновременно и преводачи от и на езиците, които владеят, и управители на търговските дружества, извършващи посредническа дейност за възложителите на преводи, когато материалът за превод или не съвпада с езиците, които владеят, или е извън тяхната компетентност, или не разполагат с необходимото технологично време за извършване на превода. Според ЗАПСП, договор за отстъпване на авторското право и ползването на превода се сключва между ползвател и преводач, като може да се упомене и „чрез посредник”. На всеки преводен текст обаче трябва да се изписва името на преводача – щатен или на свободна практика – за да се избегнат злоупотреби с този текст и да се носи истинска правна отговорност за направения превод.
Обаче за да имат право да възлагат преводи като работодатели, преводаческите агенции трябва да откупуват авторските права на възложителите или ползвателите на превода – така, както постъпват издателствата. И тъй като такава практика едва ли би била възможна (или защото в съответствие със ЗАПСП посредниците ще трябва да плащат поотделно и за авторското право, и за извършване на преводната услуга, или защото преводачите от всички възможни езици ще трябва да сключват трудови договори с такива посредници), в повечето случаи преводаческите агенции ще си останат само посредници. Те могат да предлагат допълнителни логистични услуги, но НЕ МОГАТ да редактират текста на преводача без негово съгласие (т.е. без преводачът да е приел предлаганите редакционни поправки). А редактор може да е само лице с преводаческа правоспособност – на ниво дори по-високо от това на преводача. По закон тези агенции са длъжни да съобщават името на преводача на възложителя-ползвател – както като на автор на преводния текст, така и за целите на нужните му консултации и уточнения. Длъжни са и да изписват името му под преведения текст.
Всички участници на пазара на преводни услуги – ползватели, посредници и преводачи – ТРЯБВА ДА РАЗБЕРАТ СЛЕДНОТО: авторските и икономическите права на преводача произтичат от ЗАПСП, задълженията му – от Търговския закон, Закона за конкуренцията и ЗЗД или КТ (ако е щатен), а некачественият превод и плагиатството се санкционират от: НК, ЗЗД и ГПК. Според Търговския закон и Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, ПРЕВОДАЧЪТ НА СВОБОДНА ПРАКТИКА е легитимен производител на стоки (преводен продукт – писмен или устен) и услуги (изпълнение на поръчка за превод) и е равноправен на всички останали участници в стопанския оборот на страната, регистрирали търговски дружества.
Преводаческите агенции в ролята си на посредници НЕ МОГАТ самоволно да определят цената на авторския труд на преводача, а трябва да се съобразяват с общоприетите от професионалната гилдия защитни тарифи и нормативи за трудово натоварване. Възнаграждението за посредниците включва тяхната комисиона плюс стойността на допълнителните услуги, която получават от възложителите. А за да стане всичко това и да започнат да се спазват законите, трябва да се ОБРАЗОВАТ и преводачите, и ползвателите, и посредническите агенции, т.е. всички участници на пазара на преводни услуги.
Редно е в този процес творческите организации на преводачите да поемат своята водеща роля. Но за съжаление и до ден днешен СПБ отказва да признае, че преводите на всички преводачи – не само на художествени текстове – са обект на авторско-правна закрила и че всички преводачи притежават законното право на данъчни отчисления за нормативно признати разходи по ставката за авторски труд.
Що се отнася до превода на официални документи и други книжа, преводаческата гилдия в лицето на СПБ и Асоциацията на преводачите за пореден път подаде ръка на държавните институции и изготви още един проект за нова наредба в опита да се „спаси” качеството на преводите на такива документи. В периода 2002–2004 г. проектът бе успешно защитен от Веселина Райжекова – тогавашен главен секретар на СПБ и Илияна Шеркова – тогавашен председател на АП. Този проект даже получи одобрението на високопоставено лице от управляващото мнозинство в Народното събрание. В интервюто си за „Дипломатически преглед” от 2004–2005 г. нашите колежки Е. Драганова и В. Зайцева неточно посочват, че става въпрос за закон.
Обаче и този пореден опит за нормативно уреждане на превода на официални документи претърпя провал. Очевидно интересът на големите преводачески фирми отново надделя над ЗАДЪЛЖЕНИЕТО НА ДЪРЖАВАТА да преотстъпи функциите си в областта на такива преводи на ПРАВОСПОСОБНИ ПРЕВОДАЧИ, с което да се регулира качеството на преводите и да се защити както държавния интерес, така и интереса на многобройните частни ползватели.
3.2. Годините след присъединяването на България към ЕС
Ако преди присъединяването на страната ни към ЕС положението с преводите на официални документи не бе никак розово, сега то стана направо неудържимо. Международните ни партньори започнаха масово да връщат некачествени преводи, а в медиите се заговори за тревожното състояние на нещата в тази област. Но вместо да извърши радикални промени, МВнР продължи да снижава изискванията си към преводачите. Така вече всяка фирма или агенция можеше да вписва в КО за свой „заклет” преводач всеки притежател на диплома от езикова гимназия или филология, който се е самоназначил като такъв, без някой реално да е проверил дали притежава необходимите качества за преводач.
Ето какво пише през 2007 г. в един блог на преводачи наш колега, собственик на малка преводаческа фирма, станал по принуда „заклет преводач” поради факта, че притежава фирмена бланка и печат: „В България понятието “заклет преводач” не е регламентирано. Няма закон за преводачите. Няма регистър на преводачите. Няма задължителна браншова организация. Няма контролен орган за ценза и знанията. Единственото близкоподобно нещо е регистърът на МВнР, където съм вписан и аз. МВнР удостоверява подписа на преводача и изрично отбелязва, че не носи отговорност за превода. Удостоверяването се нарича “легализация”. Защо точно МВнР трябва да удостоверява подпис, а не най-близкият нотариус, на мен не ми е ясно. Но когато представите преводен документ в някоя държавна или общинска служба и оттам ви кажат: „Искаме легализиран превод”, просто няма какво друго да правите – ставате “заклет” преводач, каквото и да значи това”.
А преводач въз основа на диплома или препоръка не се става. Преводът е творческа професия и не зависи от специалността или вида на висшето образование на преводача. За да си професионален преводач се изисква талант, прецизни познания за структурата и особеностите (граматика, стилистика и прагматика) на двойката езици, с които работиш, специализирана лексикална и терминологична (само)подготовка и дългогодишна практика, която прераства в самообучение през целия живот. Но МВнР още не бе разбрало, че превеждат не фирмите, а преводачите. И че само преводачи, проверени от правоспособни оценители и доказани преводачи с дългогодишен опит, могат да дадат гаранция за своя качествен превод и да носят отговорност по НК, а не фирмените бланки и печати на посредническите агенции (според изискванията на КО).
Освен това голяма част от официалните документи, които трябва да се превеждат на чужди езици, са бланкови. Тази документи включват както стандартен текст, така и полета за попълване на данни – имена, числа, учебни предмети и др. По инициатива на изпълнителната власт, и в частност на КО на МВнР, тези бланкови документи можеха много отдавна да се превърнат във формуляри с предварително преведен текст на съответните основни езици, в които ползвателят или посредническата фирма щяха само да попълват празните полета без да претендират, че извършват някакъв превод. Така и документите щяха да са винаги верни и разбираеми, и свързаните с тях разходи щяха да са далеч по-ниски. А главоболията на КО щяха намалеят значително.
Но даже НЕДОВОЛСТВОТО на някои ЕВРОПЕЙСКИ институции по повод на некачествените преводи на български официални документи НЕ УСПЯ да накара КО да се замисли и да потърси нов начин за решаването на този проблем. Очевидно в изискванията към преводачите, вписвани от преводаческите фирми и одобрявани от КО, силно се подценява ролята на тяхната квалификация и професионалните им умения, което не осигурява нужното качество на превода. Ще припомним, че и до момента изискванията на КО за преводач на официални документи са следните:
· Нотариално заверено копие от всички видове документи, гарантиращи езикова квалификация – специализации, второ висше образование, международни сертификати, диплома за завършена езикова гимназия с успех не по-нисък от мн.добър 4,50;
· Нотариално заверено копие от диплома за висше филологическо образование с успех не по-нисък от добър 4,00;
· Оригинална декларация за преводаческа отговорност с нотариална заверка на подписа.
Очевидно е, че документите за специализация, както и международните сертификати, далеч не отговарят на критериите и изискванията за извършване на качествен професионален превод. Те доказват единствено, че въпросното лице може да продължи обучението си или се е обучавало на съответния чужд език. За разлика от практиката на редица чуждестранни университети и специализирани професионални школи, в България университетска специалност „професионален превод” НЕ СЪЩЕСТВУВА. При филологическите специалности предметът „превод” представлява само малка част от хорариума, което не може да подготви напълно студентите за качествена преводаческа дейност. Преди години за някои специалности в УНСС се влизаше със сериозен приемен изпит по чужд език и се завършваше с държавен изпит по този език – писмен и устен. Писменият изпит включваше превод от и на чуждия език, но това съвсем не превръщаше дипломиралите се студенти в квалифицирани преводачи.
Както вече бе казано по-горе – поради творческия характер на професията – преводач въз основа на диплома или препоръка не се става, независимо от преминатото чуждоезиково обучение. Така както само с юридическо образование не можеш да станеш адвокат или съдия, а само с медицинско образование – профилиран лекар със специалност. Затова професионалният преводач трябва да премине също през задължителна външна оценка и по-нататъшно обучение. В повечето развити държави преводаческите агенции работят със свои преводачи, като обаче им организират до-обучение или специализация, независимо от преводаческите им (а не филологически) дипломи. В България такава практика почти не съществува.
Всичко това означава, че изискванията на КО за одобряване и вписване на преводачи на официални документи, посочени от преводаческите агенции, са крайно занижени. А от някои от тези документи зависи имуществото, кариерата, а даже и бъдещето на много хора. МВнР е трябвало да съгласува тези изисквания и с гилдията на професионалните преводачи, а не само с преводаческите агенции. Сега последствията от занижените изисквания бодат очите на всички – на българските и чуждестранните ползватели на преводи, на МВнР и на квалифицираните преводачи. За което едва ли са виновни само преводачите.
Антония Парчева
Следва продължение...
