За сведение и „радост” на всички „ченгеджии”, както и на господина, който продължава да се безпокои за това, дали двете с Антония имаме „представителност”, публикувам по-долу епизод от моя живот. 

Както вече обяснихме, а и от датите и подписите в публикуваните до момента писма, трябва да е станало ясно, че в даден момент се наложи двете с Антония да се дистанцираме от организациите, които в началото бяхме решили да представляваме: Антония Парчева като председател на секция „Синхронен и консекутивен превод” към СПБ и Ваня Ангелова като председател на Контролния съвет на Асоциацията на преводачите.

В коментарите си в последните постинги въпросният господин упорито настоява на следното: „Когато си НИКОЙ, никой няма да ти обърне никакво внимание”. Според него явно трябва да си НЯКОЙ с много ПАРИ, за да ти се обърне внимание – както вероятно се е случило с него 99.99%. Наистина в противен случай никой в България не обръща внимание на никого, просто защото институциите в страната не работят! 

От блога ни изчезнаха КОНКРЕТНИ коментари, за което със сигурност има причина. В компютрите на двете ни се рови непрекъснато. Наскоро тук се появи коментар със заглавие „Много ченгета има в БЛОГ.БГ”, както и следният текст: „Не всички са анонимни, има и такива с „имена”, дето не пишат нищо, а само четат и докладват”?!  

Тази измислена и досадна „ченгеджийница” ме принуждава да публикувам епизод от живота си още от тоталитарно време, когато – за разлика от днешната – ченгеджийницата беше истинска и работеше на пълни обороти и когато трябваше наистина да ти „стиска”, за да направиш това, което направих аз.  

Тогава бе нарушено мое ЧОВЕШКО ПРАВО, срещу което възроптах, а после успях да си възстановя, а сега се нарушават мои ПРОФЕСИОНАЛНИ ПРАВА, с който проблем съм отново на път да се справя.  

Ваня Ангелова 

ENJOY! 

Една малко далечна, но истинска история 

Отдавна исках да направя нещо с един епизод от живота си, но не знаех дали си заслужава, към кого да се обърна, за да му дам гласност, и кой в крайна сметка би имал полза от това. Накрая реших просто да напиша тази история, без да я адресирам конкретно до никого и без непременно някой да има от нея някаква полза. Може би ползата е да се види, че винаги има алтернатива и че човек не трябва никога да се подчинява безропотно на никого и за нищо! Защото става дума за следното:  

Как през декември 1987 г.

разказах играта на ЦК на БКП в Москва и

защо вместо традиционно на Запад, аз заминах на Изток 

Dramatis personж:

• моя милост;
• Михаил Горбачов (in absentia);
• проф. Иван Фролов (политически съветник на Михаил Горбачов и председател на Дружеството за съветско-българска дружба в Москва);
• Татяна Воздвиженская (сътрудник на проф. Иван Фролов);
• Начо Папазов (член на ЦК на БКП и председател на Дружеството за българо-съветска дружба в София); 
• Никола Рельовски (завеждащ политическия кабинет на Начо Папазов)

Много ме бяха ядосали. Бяха принудили университета, в който бях назначена за преподавател с конкурс, да ме уволни и бяха накарали народната милиция да ми наложи мярка за неотклонение “подписка” – задължиха ме да се явявам при тях за подпис най-малко 2-3 пъти седмично. Защо? И те не знаеха. Изобщо не знаеха какво да правят с мен, но и аз им се бях оставила прекалено дълго време. 

Трябваше да направя нещо и то незабавно. Знаех, че не бива да им се оставям и трябва да избягам на Запад. Но аз поех по нестандартния път и вместо на Запад, заминах на Изток – в Москва. За да ги „натопя”, като разкажа на Горбачов за абсурда и всички безобразия, които се вършеха в България. Той и без това не ги обичаше много, а ТЕ не биха допуснали, че може да им дойде от Изток. Бях решила как да стигна до него, а ако това се окажеше невъзможно – поне до Раиса. Последните две години се бях снабдявала редовно със списание “Огоньок”, откъдето си бях набавила доста адреси. Вече имах и журналистическа карта.

Беше краят на ноември 1987 г.

Родена съм в София. По време на войната бомба разрушава фамилния апартамент в центъра на града, като така семейството остава без жилище. По-късно предлагат на баща ми асистентско място в Пловдив. Той вече е лекар и има амбицията да стане професор (какъвто и стана), поради което приема. Установява се със семейството си в Пловдив, в резултат на което аз на 5-годишна възраст губя софийското си жителство.  

Израснах в Пловдив, завърших английската гимназия, а след това английска филология в Софийския университет. Живеех на квартира и много исках да стана конферентен преводач (какъвто съм в момента), за което обаче трябваше да остана на работа в София. Но аз вече нямах софийско жителство, и така порочният кръг се затваряше. ТОГАВА СЕ ЗАКЛЕХ, че никога няма да оставя на никого да решава вместо мен къде да живея и какво да работя.     

За пръв път влязох в открита конфронтация с властта по време на разпределението след завършване на университета. Бях си намерила работа и вече работех във външнотърговско дружество, откъдето бяха дошли да ме изискат официално. Отказаха им безцеремонно и ме разпределиха там, където ТЕ бяха решили! Аз заявих, че няма да отида – и не отидох. През целия си съзнателен живот не съм им се подчинила нито веднъж! По-късно спечелих конкурс и започнах работа като университетски преподавател.

Междувременно бях започнала борба за възстановяване на софийското си жителство. Писах молби до кого ли не – от ЦК на БКП до самия  Тодор Живков. От общината ми отговориха, че софийско жителство не се било давало по рождение?! Попитах: “А по какво?” Никой не можа да ми отговори „по какво” се дава, защо изобщо „трябва да се дава” и какво всъщност представлява. Веднага след промените през 1989 г. първата задача на първия български президент, д-р Желю Желев, бе да премахне софийското жителство.

По онова време, за да „дадат” на университетски преподавател жителство, той трябваше да защити дисертация. Аз нямах такова намерение и естествено не го направих. Работех си спокойно, докато един ден домоуправителят ми съобщи, че ме бил “предал” на народната милиция – била съм живеела в София незаконно?! Веднага ме уволниха от работа и ми наложиха “подписката”. Всеки момент очаквах да дойдат да ме изхвърлят заедно с багажа. 

Тогава реших, че тези хора трябва да бъдат непременно наказани, поради което аз трябва да замина за Москва. Първата българска частна фирма, която вече организираше индивидуални екскурзии, ми помогна да ангажирам стая в хотел “Белград”, където отсядаха предимно западняци. На летището ме чакаше черна лимузина, а хотелът беше уютен и приятно затоплен – навън беше под минус 20⁰ С! Това бе само началото на двуседмичната ми мисия в Москва, когато накрая попаднах на „дясната ръка” на проф. Иван Фролов (първи политически съветник на Михаил Горбачов, по-късно секретар на ЦК на КПСС (1989-1990) и член на Политбюро на ЦК на КПСС (1990-1991). Разказах на Татяна Воздвиженская всичко, като й оставих писмото, което бях адресирала лично до Михаил Горбачов.

Какво се е случило след това не знам, но явно от Москва се бяха обадили в София с инструкции да бъде незабавно решен изкуствено създадения за мен проблем и да ме оставят на мира. А когато се върнах в България, бях поканена любезно в кабинета на Начо Папазов (член на ЦК на БКП), където той лично ме посрещна с думите: “Абе, момиче, ти защо не се обади по-рано на нас тук, ами трябваше да ходиш при тях чак там?” Сякаш някой в същата тази сграда на ЦК ме бе чакал дълго с широко отворени врати и сякаш не бях опитала всичко!     

Аз можех да не дочакам 10 ноември. Можеше да лежа в затвора за държавна измяна, а с малко конюнктурен нюх и предприемчивост можех след това да направя солидна политическа кариера. Ако обаче Господ не ме беше пазил през цялото това време, можех да бъда унищожена физически! Ето два от случаите: 

1. Преди да замина за Москва, бях помолила моя близка да преведе на руски писмото ми до Горбачов с онзи опасен текст, в който заклеймявах тоталитарния режим на Живков, говорех за правата на човека и т.н. Тя обаче загубила писмото в градския транспорт и слава Богу, че в него нямаше нито мое име, нито адрес, поради което никой не ме потърси.

2. На летището в София на път за Москва митничарите решиха да търсят у мен долари. Изстинах от ужас, защото можеха да намерят у мен същото това писмо, което трябваше да пренеса през границата преведено на руски, тъй като моят руски не бе чак толкова добър, че да мога да го напиша сама на този език в Москва. А текстът си беше чиста държавна измяна. За съжаление се оказа, че не съм запазила оригинала на български в София – явно повсеместният смразяващ страх по онова време е бил обзел и мен.

Аз бягах от България и отивах на Изток, защото, за разлика от всички, които бягаха на Запад, исках да се върна. Но за да си осигуря спокойствие тук в България, трябваше да потърся помощ от онези, от които най-много се страхуваха българските управници за безобразията, които вършеха в страната. Защото за нас Горбачов означаваше detente, а в Москва разбраха прекрасно защо се бях опълчила съвсем сама срещу тоталитарната държава! Дали наистина съм дисидент не зная – въпросът е донякъде спорен. Важното е обаче, че: 1) успях да си върна жителството; и 2) успях да ОСЪДЯ ТОТАЛИТАРНАТА ДЪРЖАВА: а) да ме върне на работа; и б) да ми плати добро обезщетение. 

Появих се в ЦК на БКП „облечена като канарче” – точно като омразните им хипита! Бях облякла изтъркани дънки и развлечен пуловер във всички цветове на дъгата. За по-голяма представителност се бях качила на 12-сантиметрови токчета. Бях си сложила в косите и цвете. Като ме видяха в този ми вид на входа на ЦК, започнаха да ме гонят. Но другарят Рельовски беше вече слязъл да ме вземе. Аз естествено се поизправих още повече, изгледах високомерно всички, които се бяха събрали наоколо и ме гледаха в потрес, и закрачих уверено в този си вид из коридорите на властта с гордо вдигната глава! Това беше моето отмъщение – бях ги сразила окончателно!!!
                                 А БЕШЕ САМО НАЧАЛОТО НА 1988 г.

 Две години по-късно – на Коледа – се обади брат ми от Либия, където работеше като лекар въз основа на двустранно споразумение. Само 40 дни след преврата на 10-ти ноември 1989 г. той бе организирал първата (и единствена) гладна стачка на български медицински работници в чужбина. 

Съобщи ми, че от една седмица 500 български лекари и сестри в Триполи гладуват, тъй като имат конкретни искания към правителството, но няма как да обявят това публично. Помоли ме стачката да обявя аз, което се оказа доста трудна задача.

Обиколих в националното радио всички редакции, но явно страхът беше още толкова силен, че ми отказаха отвсякъде. Съгласиха се само в програма „Нощен хоризонт”, и то при условие, че стачката ще обявя аз. Говорих по радиото, в резултат на което още на следващата сутрин нещо в телефонната ми слушалка „прищрака” – явно бях поставена на режим подслушване.  

Това продължи до началото на март следващата (1990) година, когато за Триполи замина правителствена делегация, за да реши проблема на място. Дотогава всички български лекари и сестри на работа в Либия се бяха включили в стачката на „щафетен принцип”. Така успяха да отстоят исканията си до пристигане на делегацията. Междувременно „Нощният хоризонт” организира серия от „кръгли маси”, в които участвах и аз. Някои от тях бяха доста инфарктни, тъй като се обявяваха предварително, но преди начало им някой „от горе” се обаждаше и ги забраняваше. Усилията протестът да бъде заглушен не успяха, а на мен ми се наложи цели три месеца да поддържам ежедневна връзка между Триполи и София до изпращане на делегацията. Отново ми се размина леко – само с подслушване – тъй като стачката беше чисто политическа.

А от промяната на 10-ти ноември 1989 г. бяха минали

по-малко от 2-3 месеца!